Клуб "Stars"

Джей Би обожаваше танците. За него те бяха толкова важни колкото и дишането.
Наскоро научи от свой приятел, че тези дни се открива нов денс клуб и първата вечер ще има състезание по танци с парична награда. Джей нямаше как да не се възползва от офертата и още на другия ден се записа.
Ето, че деня на конкурса дойде. Дже Бум се приготви набързо и излезе навън. Клуба бе наблизо и за това момчето тръгна пеш. Не му отне повече от 15-20 минути и вече бе там. Влезе във вече претъпканото заведение, като едва си пробиваше път с лакти. Стигна до малката масичка разположена до дансинга и се разписа като пристигнал.
Изчака още десетина минути и състезанието започна. Едно много красиво момиче постави началото и представи първият участник. Джей бе чак 54 и имаше доста да си почака. През това време оглеждаше помещението и се възхищаваше на лукса.

Преди да дойде реда му, Джей Би не спираше да си повтаря: "Ще се издъня, ще се издъня...". Неговият ред мина и започна новата песен:"Издъних се, издъних се...".
Докато състезанието все още течеше, а часовете се нижеха Дже Бум вече се бе отчаял и нямаше надежда, че ще спечели. Гледаше другите хип-хопъри и си мислеше, че всеки е по-добър от него.
Джей не бе тук за наградата, а просто да се пробва. Може би за това и не падаше толкова духом. Той не бе дошъл с мисълта, че ще спечели.
Ето, че и последният участник мина с представянето си и едно хубаво момиче, с големи очи и красива усмивка се качи на сцената. Останалите от журито се изредиха да обявяват участниците на третото и второто място, докато не дойде ред на първото. Очевидно частта се бе паднала на момичето. Тя погледна листа с номера на печелившия.
- Номера, печелещ първо място и паричната награда на денс конкурса е 54.
"- Чакай малко! Тя какво каза? 54?!"
С плахи стъпки той се качи на сцената, взе си наградата и чека. Момичето подаде ръката си за здрависване и Джей я пое в своята. Гледаше я в очите и не знаеше как да реагира. Накрая изтърси първото, което му дойде на ум.
- Красива си.

Беше заета да изучава лицето на момчето и дори не усети кога й беше хванал ръката. До съзнанието й единствено стигаха шумовете от музиката и ръкоплясканията, явно купона си продължи. Също така чу момчето да казва, че е красива и веднага усети, че се изчерви. "Дано светлините да скрият тази част" си мислеше тя. Усмихна се широко и побърза да си дръпне ръката, защото ако постоят още малко така не й се мислеше какво може да стане.
- Благодаря! - каза тя и се заслуша.
Наоколо се чуваха псувни по адрес на победителя от недоволните. Ама какво да направи, като никой не се представи толкова добре като него. Всеки трябва да приема загубата с гордо вдигната глава. "Ама че хора" искаше да ги замери с нещо, но не искаше да рискува да разберат, че е вещица и да стане проблем. Затова просто злобно се обърна и изгледа тийнейджърите. Когато се обърна победителя го нямаше. Колко бързо се изнизва човек за 3 секунди? Ейли се заогледа, защо изобщо го търсеше, нали му даде наградата и сега спокойно трябваше да се наслаждава на купона или да си тръгне от там и д гушне пухеното си черно коте. Но не, момичето се заогледа и започна да си пробива път, слизайки от сцената. Видя кубчина момчета, които бяха притиснали някого до стената. Тя се запъти натам, но продължи да се оглежда за победителя. Видя го. Стоеше заобиколен от всичките си краища, а около него злобно съскаха момчета, загубили конкурса. Ейли се изплаши, знаеше какво може да му направят, а това не й харесваше. Тя се заогледа, за да види как да му помогне. Полилея беше точно над главите на момчетата. Точно сега не беше добра идея да използва магия, но друг избор нямаше. Рискуваше да я разкрият, но това сега изобщо не я интересуваше. Тя погледна нагоре, сливайки се с народа и шепнешком извика:
- Venite! - нищо не стана. Ейли се отдалечи от сцената, приближавайки се към момчетата, отново вдигна поглед, сочейки към полилея и по-силно извика:
- Venite! Полилея се разклати и в същия момент се отскубна и падна. Момчетата се разбягаха, а тя отиде при победителя. Усещаше, че я е видял. Разтърси глава. Приближи се до него и го заговори.
- Добре ли си? -  Попита леко загрижено момичето. Всъщност не трябваше да й пука, но пък доволно се усмихна. Трябваше ли момчето да пострада, само защото е най-добрия от цялата тази гвардия?

Докато момичето се бе загледало на някъде Джей бързо се изниза през задният вход и тръгна да си върви. Тъкмо бе преполовил стълбите и групичка от участниците загубили състезанието препречиха пътя му. Наобиколиха го и го притиснаха към стената. Започнаха да го блъскат и да отправят заплахи към него и майка му. Беше готов да се разплаче от страх. Знаеше, че няма как да се измъкне и щяха да си го пребият, и то за пустата му слава и пари.
Изведнъж някой се зададе по стълбите и Джей я видя. Беше същото момиче от по-рано. Веднага през ума му мина да й изкрещи да се маха, но не знаеше дали тези нямаше да я погнат и нея за отмъщение.
Докато се взираше в нея забеляза, че тя се опитваше да направи нещо. Изглежда, че първият път не й се получи, защото се намуси, но вторият опит стана. Полилея над главите на нападателите му падна и те се разбягаха. Тя се приближи до него.
- Добре ли си?
Джей успя само да кимне с глава и припадна в краката й.

Момчето й кимна с глава, след което се сгромоляса и тупна на земята. Ейли се стресира. Наведе се и започна да го тресе по раменете, дано се свести, но не. Тя извика охраната и ги накара да замъкнат момчето на едно от сепаретата. Погледна към мястото. Чистачките се бяха събрали и чистеха потрошилия се полилей. Възклицания се чуваха от сорта на "ама как така падна от нищото?" и гледаха нагоре. Дали някой я беше видял. През красивата й главица минаха сцени и във всяка се виждаше как хората са я наобиколили и викат "вещица, вещица, убийте я, убийте я". Тя разклати глава. Погледна към охраната, кимна му и той си отиде. Хората бяха така заети да гледат случилото се и никой не забеляза, че Ейли беше на едно сепаре до припадналото момче. Трябваше да отиде до банята и да напои със студена вода парцал, но нямаше от къде. Загледа се в един от ръкава на блузата си. "За нещо полезно ми трябва".. Искаше да го откъсне с магия, но се сдържа. Просто го дръпна грубо и той се разполови. Тя стана, отиде в банята и пусна студената вода. Напои скъсания си ръкав, изстиска го и се запъти към сепарето, където беше припаднало момчето. За миг погледна към хората, които се разотиваха. Явно партито се отложи. Ейли изобщо не се чувстваше виновна, че е провалила блестящото му откриване, с което толкова се хвалеха. Е, труд, захвърлен на вятъра. Отиде към момчето, сложи ръкава си на красивата му главица и допря ръка до челото му, стискайки ръкава си. Беше доста смешна с един цял ръкав и един наполовина скъсан. Определено нямаше да облече повече тази блуза и щеше да я захвърли, въпреки че й беше една от любимите. Загледа се в момчето. Наистина си го биваше. Тя внимателно хвърли поглед на цялото му тяло и се върна на затворените му очи. Прехапа долната си устна несъзнателно. Искаше й се да погали бялото му лице, но се сдържа и задържа палавата си ръчичка на челото му, притискайки парцала. Момчето се размърда и отвори очи. Измрънка си нещо под носа, което не достигна до слуха на Ейли. Тя бързо отдръпна ръката си от челото му и се изправи, седнала до него /смисъл до сега беше наведена xD/. Той се надигна и загледа момичето. Погледа му падна на ръкавите й. Ами да доста се отличаваха един от друг и от самолет би ги видял. Студеният парцал падна на гърдите му и погледа му се отмести от ръкавите й. Погледна парцала. Охх, колко неудобно се чувстваше Ейли. Не знаеше защо му помага, но и не я интересуваше. Тя стана, извъртя поглед от красивото момче и погледна към бара, които беше изоставен. Всъщност в бара бяха останали само те и персонала, които все още се чудеха как е паднал полилея, и чистачките които чистеха. Никой не забелязваше двамата като чели бяха невидими.
- Жаден ли си? - попита Ейли, но не дочака отговора. Запъти се към бара, взе една чаша и я наля със студена вода. После се запъти към сепарето и подаде чашата на все още изуменото момче. Той я пое.
- Доста сериозно си загазил. Отвън те чакат поне дузина момчета, загубили в конкурса иии не те чакат за нищо добро. Затова ще останеш тук...или ще излезеш с мен от клуба.
При тези нейни думи, момчето за малко да се задави, защото още пиеше вода. Остави чашата и я погледна доста странно. "Да дойде с мен ли, това пък от къде ми хрумна?". Би й харесало да остане с нея. Загърна ръцете си, като разтърка наполовина голата си ръка.

Джей бе доста време в безсъзнание. Нямаше си на представа колко, но едва ли бе малко. Когато отвори очи видя красивото момиче от по-рано. Зачуди се сънува ли или тя бе ангел? Един красив ангел.
- Ти ангел ли си?
Поизправи се малко и погледа му се заби в странното й облекло. Единият ръкав на блузата й липсваше. Размърда се още малко и нещо тупна на гърдите му. Погледна натам и видя мокър парцал, който странно приличаше на откъснатия ръкав на момичето. Явно след като е припаднал тя се бе погрижила за него.
- Жаден ли си?
Дари не дочака да й отговори и тя отиде до бара. През това време той огледа залата. Всички се суетяха за нещо. Какво ли бе станало? Той ли бе виновен?
Момичето се върна с чаша вода в ръка и му я подаде. Джей я пое като не откъсваше поглед от нея.
- Доста сериозно си загазил. Отвън те чакат поне дузина момчета, загубили конкурса и не те чакат за нищо добро. За това ще останеш тук... или ще излезеш с мен от клуба.
Дже тъкмо отпиваше от водата когато момичето изтърси това и той се задави.
Погледна я с недоумяващ поглед. Как така да излезе с нея? А не. Щеше да й навлече и на нея проблеми, а и не беше някой женчо, че да се крие зад нея.
Остави чашата на масата до него, свали якето си и я загърна с него.
- Навън стана студено.
Продължиха да се гледат като сега момичето се взираше в него.
- Най-добре ще е да си вървя. Не искам да ти преча и да ти създам проблеми, а и на собственика на клуба и персонала му.
Стана от мястото си и се запъти към изхода.
- Благодаря ти за грижите.
Тъкмо бе направил няколко стъпки и хубавицата профуча покай него. Сграбчи го за ръката и го помъкна навън.
- Нека поне идем у дома.

Загърна ръцете си, като разтърка наполовина голата си ръка. Момчето видя това и я наметна с якето си. Колко мило постъпи с една напълно непозната личност. 
- Навън стана студено. 
Вярно е, а и тя е с наполовина скъсан ръкав и й беше студено, но се чувстваше приятно в компанията му. Изведнъж момчето се изправи. 
 - Най-добре ще е да си вървя. Не искам да ти преча и да ти създам проблеми, а и на собственика на клуба и персонала му.
Да й създава проблеми ли, че на нея даже и беше приятно да се грижи за момчето като приятелка или сестра. А на персонала едва ли би пречил, тъй като са прекалено залисани в обстановката и се занимаваха да изследват как е паднал полилея. 
- Не, всъщност не ми пречиш - усмихна се тя - а персонала е твърде зает. Въпреки думите й момчето се запъти към вратата. Ейли не искаше да пострада отново, а и якето му все още беше на нея. Затова се затича и за да го спре го хвана за ръката.
- Чакай, къде тръгна? Якето ти още е на мен. Тя свали якето му и му го подаде, като му благодари и отново се усмихна с прекрасната си усмивка. Това беше една от най-прекрасните й извивки. 
- Нека поне идем у дома.
Ейли се изненада. Думите му останаха в съзнанието й и се повтаряха като ехо. Да покани в дома си някаква напълно непозната, вярно е че го спаси, но това не е причина да я помъкне към дома си.
- Аз, ами благодаря за предложението, но смятам да откажа. Пое си дълбоко въздух. После отвори чантата си, извади си портмонето, а от него и една от визитките си, подавайки му я.
- Това съм аз. Ейли. Ще съм ти благодарна, ако ми се обадиш и ми кажеш, че си се прибрал жив и здрав. 
Искаше да е сигурна, че ще се прибере жив и здрав. После отвори вратата, намигна му и влезе в клуба.

Взе си бърз душ и излезе. Марк никакъв го нямаше, но поне имаше храна. Натъпка се добре, облече се и реши да излезе отново. В главата му бе такава каша, че определено имаше нужда от разходка. След дълго мислене реши, че все пак нищо не пречи да си строши главата още веднъж и тръгна към клуба. Вървеше и оглеждаше сградите докато не съзря виолетовият надпис на клуб Старс. Влезе вътре и поръча на бармана двойно уиски. Само преди минути бе провел разговор с Дехьон, който го бе изкарал из нерви. Идеше му да го намери и да му откъсне главата, но най-много да се изложеше като се срине в краката му. Бързо се отказа от тази си идея и отпи от питието си.
Гледаше към дансинга и леко си потропваше с крак. Танцуваше му се, но заради раните и тъпите операции не можеше. Ребрата му все още го боляха. Гледаше танцуващите и с усмивка си спомни как именно на тази сцена срещна за първи път Ейли. Бе му връчила наградата за победител в конкурса, а след това се бе погрижила за него след като загубилите участници се опитаха да го набият. Сега вече знаеше, че тя го бе спасила със способностите си. Замисли се дали детето имаше поне част от способностите й? На кой ли приличаше повече по характер? Как ли се казваше? Въпроси, на които все не знаеше отговора, а искаше да научи.

След вечеря, Ейли трябваше да излезе и да отиде на работа. Сърцето й се свиваше, когато трябваше да оставя детето си при съседа Джихун, който явно й бе хвърлил око. Много вечери е опитвал да стигне до леглото й, но опитите му са били напразни. За нея друг не съществуваше. Отново остави детето си при него и каза, че на сутринта ще си го вземе. На бързо излезе от блока и се запъти към бара, в който работеше. Стигна, поздрави хората в него и влезе да се оправи. Когато мина полунощ бара започна да се пълни. "Ще напусна, не мога да понасям повече това положение" казваше си тя, когато връзваше косата си на ниска опашка, на една страна. Обу си пантофки, защото не е лесно да тичаш от маса на маса с токчета и излезе. Отиде до бара и застана там, чакаше да я повикат. След малко и това стана, всички сервитьори се запътиха към масите с тефтерчетата си в ръка. Ейли на свой ред също взе тефтера и химикалката и отиде на едно сепаре, където седеше един самотник, вероятно поредния пияница, който ще си тръгне от клуба с момиче. Издърпа рокличката си надолу и се запъти към сепарето. 
- Какво ще обичате? - попита тя, стигайки до него. Момчето й каза какво, като не вдигаше глава, занимаваше се с телефона си. Глупак, не са ли го учили когато си поръчва да гледа към сервитьорите.
- Добре. - каза тя и отиде на бара. Подаде бележката на бармана, а той наля това което искаше клиента. Йеджин отиде до управителя и попита дали може да си тръгне по-рано, защото сина й е сам. Когато получи позволение се зарадва, взе питието, сложи го на поднос и се запъти към самотното момче. Остави чашата й се загледа.
- Хей, ти не си ли момчето от днес в парка? Ти какво следиш ли ме?
Побърза да си тръгне от сепарето ,но не успя момчето хвана ръката й.
- Пусни ме или ще викам! - гледаше ядосано тя - Пусни ме мъжа ми и детето ми ме чакат нямам време да се занимавам с теб. - извика тя и се отскубна от хватката му. От къде й дойде на акъла да каже "мъжа ми"? Сигурно само така щеше да я остави на мира.

- Хей, ти не си ли момчето от днес в парка? Ти какво, следиш ли ме?
Щом чу това моментално вдигна глава. Пред него в цялата си прелест стоеше Ейли, неговата Ейли.
Момичето започна да му крещи, но той я бе сграбчил силно и не я пускаше. Това бе единственият му шанс да говори с нея.
- Седни и ме изслушай. После ако искаш си върви.
Дръпна я да седне до него и й заговори.
- Знам че може и да се изплашиш, но аз съм Джей Би. Да, същият онзи Джей Би от преди година. Същият онзи нещастник, който те нарани и ти направи дете. Същият, който те обичаше безрезервно и беше готов на всичко за теб. За да те защитя почти не умрях и прекарах цяла година на легло, като половината време прекарах в кома. До скоро не знаех и името си, но Марк бе неотлъчно до мен, грижеше се за мен и бавно започнах да си спомням. Вече си спомням и теб и всичко свързано с теб. Въпреки, че някои неща все още са ми като мъгла. Ако можеш ми прости, но аз не заслужавам прошка. Поне ми позволи да виждам сина си и да полагам грижи за него. Поне това право не ми отнемай. Поне, поне, поне... Само това мога да кажа. Всичко зависи от теб. За сега от мен не може да се очаква много, защото още съм във връзка с леглото и зависим от лекарствата, но все нещо ще мога да направя. Ейли, все още те обичам, а сега обичам и сина ни.
Целуна я нежно и се отдръпна.
- Какво решаваш? Ще ми позволиш ли да изпълня бащиният си дълг? Заклевам се, че живота си ще дам, но той да е добре и нищо да не му липсва. Искам да го виждам да се усмихва, и да знам че причината съм аз.
Спря да говори, за да си поеме дъх. През това време една нейна колежка мина наблизо и Дже я повика.
- Кажи на шефа си, че Ейли се прибира.
Щом другата сервитьорка си тръгна Джей Би остави пари на масата и дръпна Йеджин да върви с него.
- Ще ме заведеш при сина ни. Не искам някакви непознати да се грижат за него. Докато си на работа аз ще полагам грижи за малкия.

- Седни и ме изслушай. После ако искаш си върви.
Каза той и я бутна да седне до него. За какво ли този любопитен тип искаше да говори с нея? Едва се познаваха и вече така й говори. Веднага си промени мнението, когато разбра, че срещу нея седи Дже, този който тя обичаше. Страшно се изненада, да съмняваше се дали е той ,но не предполагаше, че наистина е той. Тези негови думи, държанието на Марк, всичко си съвпадаше. Даже сама не се чудеше как до сега не бе го разпознала. Веднага твърдата й и намръщена физиономия изчезна и се появи някак изненадана и леко стресната. Думите му и леко я засегнаха, и леко зарадваха. Бе разбрал, че детето е негово, нима наистина й имаше такова доверие? Или това са просто догадки?
- Ти? Защо да ме защитаваш, от кого?Защо не си ми казал, че си в болница? А..аз си мислех, че си ме забравил и си продължил живота си без мен, затова и аз го направих. Прости ми ,че не те познах.
Тя постави ръка на лицето му и го погали. Очите й се насълзиха, толкова много й беше липсвал. Бързо махна ръката си от лицето му, когато чу че говори за сина й и го наричаше свой, искаше да има достъп до него и на практика беше прав. Сякаш мед му капеше от устата, когато изговаряше сина ми. 
- Детето, то - пое си дъх - е твое и мое. Една седмица след като се разделихме разбрах, че съм бременна. Не знам как се е случило, но ти се заклевам, че след теб нямаше друг в живота ми. Всъщност има един, но той не е нищо повече от съсед и приятел, гледа сина ми..извинявай сина ни. Та както и да е. Казва се Джан /Jan кръстих го на теб, то ми беше единственото останало нещо от теб. На почти годинка е. Постоянно пита за баща си.. 
- Какво решаваш? Ще ми позволиш ли да изпълня бащиният си дълг? Заклевам се, че живота си ще дам, но той да е добре и нищо да не му липсва. Искам да го виждам да се усмихва, и да знам че причината съм аз.
Йеджин се замисли по този въпрос. Месеци наред казваше на сина си, че баща му е мъртъв, а сега какво да му каже "Синко, баща ти се върна от пепелта, като по чудо се съживи". Първо трябваше да го подготви, а това би й отнело много време.
- Радвам се, че си жив и здрав, не бих ти отнела това право, но сина ми за сега знае, че баща му е починал. Не мога да му кажа, че изведнъж е възкръснал. Разбери ме, идваш чак сега и искаш всичко да е както преди? Това хипотетично е невъзможно. Разбира се, идвай да виждаш сина си когато искаш, но не му казвай,че си негов баща. Аз постепенно ще го подготвям. Колежка на момичето мина и Джей й каза да каже на шефа й, че си тръгва. После остави пари на масата и я изведе на вън.
- Ще ме заведеш при сина ни. Не искам някакви непознати да се грижат за него. Докато си на работа аз ще полагам грижи за малкия.
- Не, сега няма да е, първо, че вече е късно и Джан сигурно спи. Да се разберем така утре ще ти го доведа там където живееш, ако все още си там, не знам под какъв претекст, но обещавам да ти го доведа. Ще ти донеса и снимки преди и след раждането му, всичко съм запазила. 
Ейли се приближи до Джей Би и сля устни с неговите. Искаше да го почувства отново. Отделиха се макар и да не искаше и се усмихна.
- Липсваше ми, любов моя, но не мога да се върна при теб. Знай само, че и аз те обичам и винаги само теб ще обичам. 
И Йеджин направи крачка назад.

Не се сдържа и я прегърна. Бе получил разрешение да види сина си, а и току-що любимата му му бе казала, че го обича. Чувстваше се като най-щастливият човек на света.
- Гладна ли си? Да отидем у дома да хапнем и после ще те изпратя до вас. Не ми отказвай. Моля те!
Направи едни невинни кучешки очички и й се усмихна по неговият си детински начин.
- Между другото извинявай за роклята, но Марк е виновен, че я скъсахме.
Помогна й да стане, изчака я да се преоблече и тръгнаха към дома му.
- Да знаеш, че имам навика да се губя в дома си, че още не знам кое къде е.