Мъж без лице

Мъж без лице

„Не съм ни тук, ни там.
Не съм облян от светлината,
Но усещам топлината й по кожата си.
Не допускам мрака през крепостта на сърцето си,
Но той е зад мен и пред мен, непрестанно...
Мога да видя през него с очите си,
Но не мога да открия онова, за което жално ридае душата ми.“

Той бе никой и нищо. Не бе парченце нито от небето, нито от земята, не съществуваше никъде в безкрайното пространство. Не бе нито човек, нито личност. И все пак притежаваше собствено съзнание. Също притежаваше петте сетива, които имаха и хората. Виждаше света, макар да не беше част от него. Чуваше хорските приказки, макар да не ги разбираше. Вкусваше горчивото кафе, без да знае защо другите го пият. Усещаше хартиената банкнота, но не предполагаше каква е стойността ѝ. Долавяше аромата на женския парфюм, но това не пораждаше у него каквато и да е емоция.
Всичко, което Той представляваше бе една висока и стройна мъжка фигура без лице, което да се отразява в огледалото и да му подскаже кой би могъл да е всъщност.  В своето отражение откриваше единствено белезите по тялото си, които винаги прикриваше с тъмна дълга пелерина. Не изпитваше срам от тях, просто го болеше да ги вижда. Нещо го стягаше в гърдите всеки божи път, в който ги погледнеше. Сякаш тези рани  бяха оставили по-скоро дълбок душевен отпечатък върху него, отколкото някаква физическа болка.
Вървеше и се оглеждаше наоколо. Не спираше да прави големи упорити крачки, за да излезе от сянката и да стигне до светлината, откриваща се отсреща. Смяташе, че след всяка крачка, той винаги се доближава все по-близо до нея. Вярваше, че може да я достигне скоро. В съзнанието му годините и месеците бяха часове, седмиците бяха минути, а дните – секунди. Под нозете му всичко се рушеше, пропадаше и деградираше, но той продължаваше напред. Светлината превземаше сетивата му, обгръщайки го с красивите обятия от обещания за вечно щастие, едно биещо сърце, отдадено само на него и живот, изпълнен с истинска с любов. В името на тези увещания, Той прекосяваше придошлите реки, езерата и моретата; преминаваше през непревземаеми крепостни стени и дървени висящи мостове; изкачваше безброй скали и покоряваше нови върхове... и оцеляваше.
Оцеляваше с едничката цел да достигне светлината. Не подозираше, че тя представляваше собствената му утопия, сътворена от собствената му вяра.
Той притежаваше едно единствено нещо и това бе име. Името,  с което никой не би го нарекъл – Надежда. Никой не би си и помислил, че нечия надежда би могла да изглежда така. Да поражда толкова отчайващи и отблъскващи емоции, да кара съзнанието да се разбива върху скалите в непрогледната бездна на тъгата и умопомрачението... Нима подобен контраст бе възможен? Всеки предполагаше, че самата надежда представляваше светлинката отсреща... Но всъщност надеждата не бе нещо недостижимо, като това сияние някъде там, тя бе нещо съвсем ординарно и необходимо за всеки човек. Само и единствено чрез надеждата, Той виждаше светлината и вярваше в нея. И вярата му подхранваше мисълта, че там се крие онова, от което се нуждае душата му, за да се почувства жива. Надеждата му позволяваше да приема своята химера като нещо реално осъществимо, нещо, което го чака зад ъгъла на алеята, а от него се иска просто да се добере до там. Надеждата съществуваше у всеки. Съществуването без нея бе нещо крайно немислимо. Но тя не представляваше далечната светлина, а само отчаяния копнеж да бъде достигната.
Мъжът забави крачка, за да си поеме въздух. Изпитваше нужда да си отдъхне то дългия, сякаш безкраен път. Но знаеше, че не може да спира. Изтри малките капчици пот, стичащи се надолу по ключиците му, след което се огледа за сетен път. Ала този сетен път бе различен от предходните, защото бе първи и последен.
Пред погледа му се откриваха все същите талпи от индивиди, които го съзерцаваха с все същите безразлични лица; все същите огромни сгради, чиито зловещи светещи очи, гледаха миниатюрната му фигура от неистово високо... Едва сега Той забелязваше, че се намира на същото място, от което бе тръгнал. Там, откъдето се бе появил, и където сега му бе предречено да изчезне. Не разбираше само защо...
Помнеше всяка своя извървяна стъпка, всяко усилие да направи следваща.
Усещаше остатъчната болка от жертвите, които примирено бе приел в името на своята цел.
Чувстваше и празнотата, причинил си сам, изоставяйки скъпите си хора, за да продължи дългия си път към светлината.
Всичко бе останало съхранено у него като едното едничко доказателство за това, че Той вярваше... в наличието на по-добър свят, който го зовеше и приветстваше сърцето му.
Надеждата му го бе превърнала в клет пленник на утопията, към която единствено принадлежеше.
Надеждата изгасна последна както подобаваше – обгърната от красивата светлина, все така далечна, със същата ярка прелестна одежда, шепнеща същите сладки увещания за бъдещето.
А от мъжката фигура бе останала само пепелта, отбелязала на сивия асфалт ръката, в чиято длан все още се намираше вече отдавна изстиналият син пламък. Душата просто бе угаснала може би много преди надеждата.

И намери смисъл душата ми,
Само в малките истински жестове,
В малкото спонтанни шеги,
В сладките споделени думи...
Но сякаш това не ѝ беше достатъчно,
Винаги искаше повече, отколкото можеше да получи.
Започна ден и нощ да търси тази пълнота,
Лутайки се из просторните поля,
Обгърната от съпровождащата самота...
И тогава осъзна,
Че повече ѝ липсва онази топлина,
Която бе загърбила сама,
За да дири по света
Съвършенството...
А то бе просто понятие, разказващо за своята неосъществимост!