Starbucks

'Направих го...Пак го направих...Пак...По дяволите! Чакай малко, нали аз съм Дяволът!? Защо дори нямам подходяща реплика в този момент? Не стига че редовно кихам, задето всеки псува по мой адрес, а сега самият аз го правя... Що за...?!'
Чувстваше, че всичко във вселената е толкова несправедливо, че дори не можеше да се ядосва правилно. Имаше чувството, че някой наистина го бе проклел, при това с огромна тежест на думите. Кога ли се бе случило? И кой, за Бога, дръзнеше а проклина самия Дявол!? Не, сега вече започна да се ядосва. Този път наистина, значи работата бе сериозна. Сервитьорката го подмина като крайпътен знак скоро, след като зърна милата му усмивка, зад която повече от ясно прозираше намерението за убийство. Добре, така да бъде - щеше да си я запази за десерт. В момента всички от персонала, плюс клиентите в това кафене бяха потенциални жертви на лошия облачен ден, който преживяваше Сънгджонг. На какво всъщност се дължеше всичко да е така мрачно? като изключим климатичните обяснения за времето, причината бе, че Дяволът просто не искаше да признае, че сам си е виновен да е в сегашното си положение. Да, надали някога щеше да се обвини за нещо, каквото и да е. И все пак не можеше да приеме това, не можеше да се примири, че му се случва. Защо на него? Не беше ли нелепо точно той постоянно да бъде забъркван в неща които далеч не го касаеха. Не че не го касаеха, но просто не искаше да знае за тях. не искаше да разбира за това, предпочиташе то просто да се случи, когато му дойде времето и точка. но не, винаги трябваше да научава всичко пръв, трябваше да е в течение дори за нещата, които предпочиташе дори да не подозира. Сега какво? Нарушаване на равновесието? Края на света? не, не, не, това не бе за него. Беше прекалено, дори за един високопоставен Дявол. Защо трябваше да му се случват такива нелепи неща? Въобще се питаше дали има някой с проблеми като неговите... А какво се предполагаше, че трябва да прави сега?
'Всъщност, замисли се малко.. Не е ли това победа да Ада? Не е ли това мечтата на всички демони и Дяволи? Да настъпи края за всички мизерни хорица и други извънземни изродчета. Краят на планетата Земя.'
Да, той и себеподобните му мразеха всичко живо, с изключение са самите себе си. Такава бе природата им. Не можеха да изпитвах истински топли чувства, това им бе далечно и чуждо. Не можеше да из пука истински за останалите, това не им бе присъщо. бяха свикнали да оцеляват ден за ден, всеки за себе си. Усмивката му внезапно се разшири, но вече бе истинска и спонтанна, не криеше никакви смъртоносни намерения. Изглежда нямаше причина да върши мръсната работа на съдбата, нали? Неизбежният край просто щеше да се случи и това бе волята на съдбата, срещу която и боговете мълчаха. Нямаше нищо вечно, дори безсмъртието не беше вечно. Съвършенството и вечността бяха нещата, които липсваха в този свят. Всяко нещо бе несъвършено, в това се криеше чарът му. Всяко нещо бавно и постепенно се приближаваше към своя край и гибел, точно към този миг, в който всичко ще е най-красиво. Сънгджонг винаги бе искал да открие тази красота. винаги бе копнял да види Краят. Как всеки живот, всяка светлина, всяка надежда... бавно угасват. Тогава сълзите бяха най-истински и бистри, също като чувствата надделяваха над лицемерните маски, които всеки носеше без почивка. Светът наистина заслужаваше да преживее тази красота, красотата на гибелта, която щеше да осмисли съществуването на абсолютно всички безрадостни и отегчени до смърт същества, обитаващи тази щастлива планета. Дяволът отдавна се бе нагледа на всичко. И отдавна бе намразил всичко у всички. Беше толкова..типично, така еднообразно. Този свят бе изпълнен с от чудати по-чудати създания и въпреки това бе прозаичен и предсказуем. Всеки втори индивид, когото той срещнеше, се държеше като гъз, без извинение, с всичките му високомерни и непукистични екстри. Всеки се правеше на най-силния, на господар на другите, на всемогъщия властелин и т.н. Това бе така, защото всеки от тях искаше да бъде именно такъв и живееше във вечната самозаблуда, че само и именно той притежава нужните качества за лидер. Оттам идваше цялата ирония, но никой никога нямаше го признае. дори самият дявол се смяташе за голямата работа, въпреки че често се жалваше за щяло и нещяло. Това разбира се, бе моментна емоция, която бързо му минаваше, щом изяде една шоколадова мелба. Както и да е, за какво бе седнал да му мисли толкова? Размишляването не бе сред хобитата му, макар че и да искаше, че можеше да си докара главоболие с нещо такова. Донякъде завиждаше на обикновените хора, че лесно можеха да изпитат болката, която доказва, че те всъщност са най-живите същества на планетата. Странно, че мислеше така, но нали си бе скрит мазохист...Дори може би не съжаляваше, че разбра от подчинения си демон какво предстоеше скоро да се случи със Земята. Да, вече се радваше, че той единствен бе наясно и нямаше да направи нищо по въпроса. Щеше да гледа как всички, дори той, умират. Щеше да се семе в лицата им, щеше да вид колко жалки мога да бъдат, след цялото им шоу в стил "Ама моля ви се, аз съм Най-най-най-голямата работа!"
Вдигна въображаемата си чаша кафе и отпи от нея с лукава усмивка. Да, отрасни изглеждаше странно, но сега бе така погълнат от представата за предстоящия край, че не можеше да скрие вълнението си и правеше излишни глупости. Дори все още не си бе поръчал нищо, масата му беше празна, защото се правеше, че чака своята голяма любов. Иронията бе на място. Мразеше всички, нека най-сетне видеше как ще отидат по дяволите. Щяха ад се пържат в същия ад, от който на самия Дявол не му беше лесно да се измъкне.
Вярно, че където имаше омраза, винаги се зараждаше и любов, дори и да е някаква извратена и изопачена представа за такава. От една страна Сънгджонг обожаваше тази планета. Да, не бе любов, а по-скоро странен вид обожание. Въпреки всичко тук бяха неговите играчки за забавление, също така и сладкото, без което не можеше и ден, и което за него бе като наркотикът за хората. Да, точно тук бе открил своя дом, макар и образно казано. Можеше да злорадства на воля, да прави каквото му душа иска. Никой нямаше правото да се оплаква, а и да имаше, нямаше силата да го строи. Но сега все още бе далеч от мисълта да извърши някакво добро дело и да спаси тази планета. Самата мисъл звучеше крайно нелепо в съзнанието му. Макар че като се замислеше, благодарение на лудия изобретателен демон който бе дясната му ръка, не само , че бе предсказал неизбежното близко бъдеще, а и бе открил начин то да бъде предотвратено. Един единствен начин, а? Колко удобно, бе достатъчно само да си мълчи и да чака... Всичко щеше да се подреди от само себе си. Всеки индивид на планетата щеше без собственото си знание да допринесе за това.
- Какво щастие! - изведнъж възкликна Сънгджонг, но щом отправи поглед отсреща, видя, че мястото пред него вече не бе свободно. Кога пък бе дошла неговата любима, намусена Хуайонг?! Ах, това момиче..май никога не се усмихваше. Не че и така не беше сладка, но караше всичко около нея да замре. Такъв ефект нямаше да постигне дори армия войници, гладуваща три месеца и пометена във войната. Явно единственият чар на отсрещната девойка бе именно да бъде безизразно безизразна и да убива само с поглед околните. Добре, добре, нямаше нужда да опитва и върху него, нали той бе наясно с цялото й величие и лидерство.
- Така де, под това разбирай, че няма никакви жертви..от нашите, разбира се. Но за жалост мисля, че нямаше достатъчно жертви от вражеската армия. Май са намерили няколко души с по-голям боен дух. Въпреки че не можеха да се бият, продължиха напред и оцеляха..някак си. Сметнах, че може да са интересна играчка за в бъдеще, затова не ги довърших. Ако изобщо ще преживеят нощта... - след възможно най-подробният апорт, който можеше да се очаква от Сонгджонг, той си поръча с усмивка едно шоколадово фрапе и с разрови за нещо в телефона си. Очакваше, че прекрасната му самовлюбена любима ще си тръгне, тъй като нищо не я задържаше при него, ала той продължи да чувства леденото й присъствие. Още малко и щяха да го побият тръпки, колко зловещо... Дали не я дразнеше с това, че ней обръща внимание в момента? Почакай, че той кога и с какво не я дразнеше? Вероятно го мразеше дори само защото все още диша близо до отровното й присъствие. Хуайонг винаги се дразнеше от всичко, не й пукаше за никой друг, осен за сестра й - Сънг знаеше това отлично, колкото и да го криеше и да замазваше единствената доза искреност, която можеше да се долови в подобието й на душа. Единственият човек, който можеше да разтопи леда, това бе Хьойонг. Дори Дяволът леко ревнуваше, че сестрата притежаваше подобна, но уви все още неосъзната сила. Силата да подчинява по-малката Рьо на волята си.
- Нямаше нужда да идваш, ако не ти се е идвало. - за миг отдели големите си маслинови очи от електронното устройство и ги впери многозначително в отсрещните. Сега осъзна защо харесва точно тази кучка от всички такива на тази планета - харесваше му начинът, по който се подиграваше на всеки едни индивид, дори само  поглед. Той не бе изключение от списъка. Но беше свикнал на това и дори го забавляваше. Всъщност кога ли бе идвала с желание на срещите с него - никога? Да, предполагаше, че за нея един Дявол не би представлявал някакъв интерес, но все пак бе модерно да имаш гадже в този свят, нали?! Не вредеше на никого, независимо доколко бе вярно, че са заедно. всъщност не прекарваха почти никакво време двамата, не поддържаха някакъв досаден и обвързващ контакт като непрестанните лигави телефонни разговори, които дори сега огласяваха дъното на кафенето. Добре че Сънг бе избрал по-уединена маса. Не знаеше как би издържал, ако си има някоя префърцунена лигла за половинка. Не, сигурно нямаше да издържи дори час. Затова бе напълно доволен от положението си сега. Пък и кой бе той, чеда иска нещо повече? Не припираше да се прави на чак толкова важен, като останалите. Бе някак уморително, а самият Дявол да носи неудобна маска, която му пречи? Немислимо бе. Не бе в негов стил, а и щеше да го прави жалък. Бе взел важното решение да изживее оставащото си време в сладка наслада, извличайки най-доброто. Щеше да си прави кефа с онова, което го радва, и да подминава с лека ръка това, което не му се нрави. Само така можеше да се достигне тази наслада.

Шоколадовото фрапе се появи на масата му, но той просто го съзерцаваше с непроницаем поглед сякаш тайно му се назлъндисваше. В катранените му бездни проблясваха аленочервени като кръвта искри, издайнически подсказващи, че крие нещо ужасяващо, което в момента бе причината да е така опиянено щастлив... В момента изглеждаше като скрит психопат, причакващ жертвата си в ъгъла на тъмната уличка, вътрешно изгарящ от нетърпение да види стичащата се кръв по тънката й кожа и острието си. Обаче всяко нещо с времето си... Сега трябваше да е все така сдържан и да се прави, че преживява поредния скучен и сив ден в документалната поредица на монотонното ежедневие на един Дявол.
'Да, мило мое шоколадово фрапе, съвсем скоро ще изживеем най-прекрасния миг, след който всичко ще изчезне! Не е ли вълнуващо, скъпи приятелю!?'
Продължи мисления си разговор с шоколадовото фрапе пред него, като не откъсваше поглед от сламката, която си стоеше все така спокойно във високата чаша. Може би в момента всеки би си казал, че дяволът е нещо прекалено смахнато, за да се нарече дявол, но напротив. Малко създания бяха наясно, че всяко нещо, независимо дали притежава съзнание или може да говори като хората , притежава душа. Всъщност в много древни времена някои народи са си имали анимистично мислене, така че за макар и за кратко дори хората са се намирали доста близо до истината. Поне докато не са се отдали на вярването, че материалното са си просто някакви вещи, които могат да използват когато и за каквото си поискат. На това никой не можеше да се изненада, но по-възмутителен бе факта, че сега дори с някои живи същества се отнасяха като с прости вещи и нищо повече. Именно защото бе Дявол и познаваше добре същността и материята на душата, Сънгджонг я уважаваше дълбоко и отдаваше заслужената почит на онези души, които прибираше в ада. Реално не правеше нищо лошо, просо изпълняваше своето собствено призвание, своята естествена роля, заради която бе дошъл на този свят. Наблюдаваше, анализираше, даряваше всяка своя жертва с красива и топла усмивка преди да я отведе в дълбините на Ада. Все пак бе по-приятно последното, което зърнеш, да е една прелестна усмивка, отколкото намръщено и жестоко лице, нали? Сънгджонг никога не би прибегнал до това да си изцапа ръцете напразно. Затова и бе оставил онези свои врагове да се измъкнат спокойно в разгара на битката. Както бе в стилът му, той просто наблюдаваше отстрани и със своята дяволска мъдрост бе преценил ситуацията. Ако тогава ги бе убил, нямаше да може да вземе душите им със себе си, защото...те не бяха прегрешили така, че да отидат в ада. В крайна сметка щяха да отидат в Рая, проклетите ангели щяха да ги спасят, дори да трябваше да ги потърсят и в Ада. Гнусни пернати изчадия... Сънг ликуваше, че изпитва правилната омраза към своята противоположност и това му напомни, че след като вече няма земя и няма чии душ да прибира в Ада, ще дойде часът на истината. Адът ти Раят ще започнат соята дългоочаквана битка за надмощие и Съгджонг щеше да препича всяко пернато на бавен огън в предварително загрята фурна. Това го караше да е още по-нетърпелив предсказанието на съдбата да се сбъдне, но същевременно с това не искаше случайно да се изпусне и да застраши бъдещото си удоволствие. Естествено никой на този свят, дори скъпата му Хуайонг не проумяваше същността на детайлите. Лично малката Рьо смяташе постъпките му за глупави, ала дяволът винаги се смееше последен и това бе най-хубавата част. Той никога не би изневерил на стила си, не би допуснал някой да умре пред очите му, преди да е достатъчно прегрешил, за да го прибере в Ада. Затова ако трябва дори би спасил нечий мизерен живот, ако душата би била достатъчно вкусна след сладкото прегрешение. Тогава би спасил, само и само пернатите гадини да не откраднат набелязаната му плячка. Като се замислеше, някой ден може би щеше да вземе душата на Хуайонг със себе си. В деня, когато Земята ще бъде затрита от картата на вселената и тя няма да има къде да отиде. Вероятно щеше да я спаси, вземайки душата й със себе си. в Ада можеше да съществува вечно, а и мястото бе идеално за нея. Единствените му опасения бяха, че имаше вероятност да нула време да се изкачи до най-високия ранг на дяволите и да му стане шефка. това не би било много приятна ирония на съдбата, но пък може би щеше да го преживее някак. Всеки случай не смяташе да я дава на пернатите гори. Знаеше добре, че Раят не за нея. това бе некомфортно място, на което нямаше да е щастлива. Всъщност Сънг се питаше дали тук бе дори и малко щастлива? Дали беше така и просто него показваше и на себе си? Може би заради същността и природата си криеше всеки намек за емоция вътре в себе си. А по-силните чувства заравяше дълбоко под заледената си кръв, ритуал известен като "погребението на сърцата", с други думи - чувствата. Затова на вид бе просто една безизразна и безчувствена персона, точно като сянка, която знае и следва единствено светлината си, за да се откроява и да не изчезне, погълната от своя мрак. Ала веднъж видиш ли светлината, ставаш зависим от нея, не можеш да се откъснеш дори да е болезнено, и продължаваш да обикаляш като молец около 160 ватова крушка. Не знаеш дали е истинска или не, но и това е без значение. Душата бе наистина нещо сложно. Дори това шоколадово фрапе, което започваше да изчезва...
- Добро е. - почете душата на отиващата си напитка, която Сънгджонг бавно просмукваше през розовата сламка. И сам не знаеше кога се бе заловил да си изпразни чашата, но щом отправи поглед към Хуайонг се присети за къде бързаше. Много пъти го бе сънувал, но сега смяташе наистина да изрази без свян своята скрита мазохистична наклонност. Искаше Хуа да му причини болка. Не каква да е болка, точно този вид болка, най-всепоглъщащата и сладка от всички друг видове. Защо трябваше да продължава да завижда на хората, задето толкова лесно можеха да докажат, че са живи? Не беше честно, Сънгджонг жадуваше за същото, а не можеше да го има. Жадуваше да се почувства жив, независимо, че не бе човек, невъзможни неща нямаше. Не и за него. Сега му се отваряше идеалната възможност да се отдаде изцяло на своята Хуайонг в един миг на сладка болка. Дори да не го обичаше, можеше да направи поне това за него. А и очевидно искаше. За първи път Сънг видя нещо, което двамата могат да споделят с желание. Това за момент накара устните му да се разтеглят в красива спонтанна усмивка, идваща от дъното на душата му. За първи път се чувстваше щастлив по този начин. Може би в крайна сметка наистина я обичаше. Искаше тя да е единствената, която да му причини болка.
- Да вървим. - рече Сънгоджонг със мнимото спокойствие на един дявол и без да даде време на отсрещната страна да реагира, той просто улови ръката й, загръщайки я в своята длан без капка колебание, а след едно човешко примигване от двамата вече нямаше и следа. На вече празната маса бяха само двете чаши и оставените пари в средата на покривката.
'Благодаря ти за прозрението, вкусно шоколадово фрапе! Почивай в мир.'